Подробности
Свали Docx
Прочетете още
Във всеки от нас копнежът за доброта често е възпрепятстван от лошата карма. Над желанието да се поправим често надделява бурята на страстта. И колкото повече се борим, толкова повече се заплитаме. Романтиката и кармичните дългове на ежедневното оцеляване дърпат човека; всички те обсаждат и обвързват живота му, сякаш е невъзможно да се освободи от земния затвор. О, Буда на сияйния подиум високо горе, толкова съм изгубена, спъвам се по тъмния път! Искам да бъда благочестива, но това сякаш е недостижимо за мен, искам да бъда добродетелна, но винаги попадам в пропуски и грешки. Много пъти си казвам да се покая, но обвързващите връзки ме привличат към прераждането. Земната ми дреха е окъсана от вятъра и мълниите, как копнея да се хвана за крайчето на святата дреха на Буда! Отново се нося безцелно в океана на живота, объркана, несигурна в посоката... През нощта все още сънувам слава и постижения, само за да се събудя и да се сблъскам с реалността на разочарованието на ярката дневна светлина! Кошмарите са тежки завеси, които затъмняват моята мъдрост, а бедите разклащат вярата ми. Уязвима, аз премервам всяка несигурна стъпка, разчитайки на светлината на учението на Буда да ме води през пътя на невежеството. Много пъти искам да прекъсна всички привързаности, но сърцето ми се държи за старите кармични връзки. Страстта плете мрежата си, ежедневното оцеляване връзва крайниците ми! Колкото по-трудна е борбата, толкова по-дълбоко е заплитането... О, Буда на чудотворния подиум, аз съм толкова изгубена в безбройните светове на нещастието. Искам да бъда благородна, но защо съм толкова нисша? Копнея да бъда освободена, но все пак потъвам... Всеки изминал ден е все по-мрачен Гледката на Буда е неуловима като облаците високо горе! Най-красивото време в живота на човек са ученическите години. Като изгряващата луна, като цъфтящите цветя, духът е чист и пълен с мечти: Украсена с щедра усмивка, тя подскача с крака, леки като на птичка, по изсъхналото корито на потока. Това е моята любима по пътя тази сутрин. В душата й има бриз, на устните й има луна. Петнадесетгодишна, копринената й коса танцува, когато е в града. Тя носи в града радостта на дивата природа. На синьото си колело тя рисува силуета на празнична лодка. Дава на градинските цветя и на птиците очите на ведрина. Чрез отгласа на стъпките си тя праща мелодии. В младежките й ръце са обгърнати лазурните облаци. Каскадно в пустата ми душа е любящият глас на вярата. Морето е в ръцете й, а също и вълните, така че се превръщам в остров, обграден от всички страни. А очите й, като прииждащите вълни, са все по-романтични. Като щурец с наранени криле в зората, аз я гледам и попивам всяка нощна капка роса. Неочаквано усещам пулса на земята под краката си. И изведнъж си спомням чифт бели криле в душата си... Украсена с щедра усмивка, тя подскача с крака, леки като на птичка, по изсъхналото корито на потока. Това е моята любима по пътя тази сутрин. В душата й има бриз, на устните й има луна. През вековете чувствата на привързаност и копнеж са се разбуждали дълбоко в сърцата ни, но намирането на истинската любов често е съвсем друго нещо. Нашето семейство и приятели, колкото и да са ни скъпи и важни, не могат да заменят любовта на живота ни. За Кралицата на сърцата е Асото на скръбта. Днес тя е тук. Утре я няма. Млади мъже има много, но любимите са малко. Ако любовта ми ме напусне, какво ще правя? Обичам баща си. Обичам майка си. Обичам братята си. Обичам сестрите си. Обичам и приятелите си, и роднините си. Но всички ще ги изоставя, за да тръгна с Теб. Ако има съкровища в онези планини, където има злато и сребро за преброяване, не бих могла да ги преброя, защото сърцето ми е толкова пълно, че няма да мога да ги видя. Животът е изпълнен с много скръб във всичките си проявления. Човек може само да мечтае да успокои сърцето си, което е преминало през бурни небеса и мъгливи спомени. „Снощи сънувах, че оставям зад себе си праха на живота. С леки стъпки към рая, безгрижен за първи път”. От дълбините на илюзията човек се освобождава от оковите на живота, за да се върне към лекотата на безгрижните облаци и вятъра. Снощи сънувах, че оставям зад себе си праха на живота, с леки стъпки към рая, безгрижен за първи път. Сърдечно беше времето, когато все още бяхме заедно, когато любовта ни беше вечна, когато любовта ни беше вечна. Снощи сънувах, че оставям зад себе си праха на живота, с леки стъпки към рая, безгрижен за първи път. На ароматния хълм – нямаше повече мъка и скръб! Тази вечер се прибрах у дома, планинският дъжд капе безспирно, колелата се въртят по самотния път. Облаците висят мрачно, канейки сънища, изящни видения, за да забравя за илюзорния човешки свят. Скъпа моя! Любима моя! Реката тече неуморно, търсейки скъпоценното пристанище от старите времена, където дългите дни ще бъдат прекрасни, човешкият живот ще бъде удовлетворяващ, а всички оплаквания ще замлъкнат. Снощи сънувах, че съм лебед, летящ над планините, пиещ от снега, къпещ се в дъгата. Чувстващ се отново свободен.
